Аз малко със закъснение се включвам към приятелите за проявата ни на 3 февруари (за нея, както и за историята може да видите тук, тук, тук и тук, и там). Но аз и за проявата закъснях. Вместо в осем и половина вечерта, се появих в девет без петнадесет, а температурата беше без петнадесет градуса от нулата. Пред сградата на Народното събрание, някогашен партиен дом, си имаше всичко – полицаи, репортери, камера, фоторепортери и фотографи, и свещи, и чашки. Но най-важното е, че имаше готини, демократично мислещи хора. Може да не бяхме желаното количество, но определено бяхме от нужното качество. Моята роля се изчерпваше с това да нося свещи в чашки, да ги подавам на по-квалифицираните от мен хора, да се опитвам да ги подреждам по контурите на буквите и най-вече да се пречкам в краката на другите. В един момент дейностите, с които можех да се занимавам се изчерпаха, та ми оставаше само да вляза в ролята си на консултант и да подвиквам кое къде не е като хората. И защото бях в тази си роля, само аз видях как президентската лимузина се изнесе от президентството. Мисля си, че все пак вкиснахме нечия вечеря.

Беше забавно, беше готино и имаше смисъл. А и беше ужасно студено. Но не останахме незабелязани.

Датите трябва да се помнят, както и думите. Различният прочит на едно събитие не прави събитието различно. Трябва да се помни какво се случи на 4 февруари 1997 и още по-важно е да се помни защо и как се стигна до 4 февруари. Трябва да се помни какво и защо се случи след това, и трябва да се помни как и защо има хора, които и след 13 години могат и искат да кажат „Можем пак”. И след 30 също. Не искам да казвам обаче да казвам повече „Гоце, можем пак”, защото искрено се надявам скоро Гоце да не е фактор в политиката.

Все пак може да се каже, че Гоце отвърна на удара, след като на другия ден предложи 4 февруари да стане символ на разума и да има улица, която да се казва „Николай Добрев”.

Аз пък предлагам 1996 да бъде символ на икономическа и морална мизерия и всеки път, когато се споменава да се въртим около оста си три пъти и да плюем през ляво рамо.

Можем пак, но дано не се наложи…