2. Прошко Прошков
3. Gantree
4. Новата барака
5. templar
6. Keep Walking
7. ianchefff
8. Отговорите
9. Петър Николов
10. Борислав Боровски - от време на време се трие :)
11. Лили Христова
12. Лъчезар Томов
13. България 1944 - 1989
14. Добре подготвени идиоти
15. Безхаберие
16. Милост за София!
17. “София - минало и настояще”
18. ДЕСНИ ВРЪЗКИ
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
С тази разлика, че вчера аз имах усещането, че виждам цяла България. По ред причини, най-вече работни, се наложи в последните няколко дена да обиколя страната с група чужденци, заедно с моите колеги. Признавам си, че видях места, на които досега не съм била. Тази малка страна, населена със странни хора, която наричаме своя родина е пълна с безумно красиви и коренно различни едно от друго места.
От място на място и стихнахме до връх Шипка. И заедно с по-голямата част от групата се изкачихме до паметника по стръмните стълби. Лека небрежна разходка под приятния бриз и слънцето на късната пролет. Нямаше как да не се замисля за това, което се е случвало на същото това място преди 132 години. Как всъщност тогава войниците са лазели и са се биели за всеки сантиметър, а не са припкали безметежно нагоре към върха. Как всъщност този връх е бил символ на една надежда за национална гордост и свобода, използвани в крайна сметка за задоволяването на прищевките и плановете на една чужда страна. Нямаше как да не се замисля за безумието, паниката, потта и мириса на страх, които са покривали това наистина божествено място.
Изкачихме се на върха на самия паметник, където бризът вече не беше такъв, а направо силен вятър. Приказно усещане на приказно място.
В посока изток се виждат няколко модерни електропрозивеждащи перки в покой и едно безумие. Отидохме и там. За да бъде построен комплексът на Бузлуджа по склоновете на Балкана са били домъкнати тонове бетон. За да бъде пуснат в експлоатация на време, в строителството му са загинали поне 13 войници… в мирно време.. Отбелязвайки полянката, на която се е провел първият комунистически сбор.
В момента този колосален монумент се руши, заобиколен от всякъде с конски лайна и вятър, свирещ през зейналите дупки на покрива му. Всеки един момент това чудо, особено облата част на чудото може да се втурне на долу по склона, неспособно да се задържи на мястото си.
Въпреки цялата нелепост на сътворението си, комплексът на Бузлуджа е можел да бъде използван, поне донякъде да оправдае съществуването си. Само че тези, по чието нареждане е построен с цената на човешки животи и милиони левове, и техните наследници и пръста не са си мръднали да го поддържат. Сега там, вместо туристическа атракция, конферентен комплекс или нещо друго, има конски лайна и рушащ се бетон.
Това са двете места, които могат почти изцяло да представят България. Или поне две места, на които всеки българин трябва да отиде и да ги осмисли.
В никакъв случай не мога да се нарека най-големият почитател на Вазов, дори обратното, но когато се изкачих на връх „Шипка” ми се искаше да викна „О, Шипка!” и да продължа с всяка една от поемите в „Епопея на забравените”. Емоционално, а не рационално изживяване. Но .. никой от нас не ги помнеше изцяло.. от днес започва припомняне...
Това ли виждат чужденците в България – красива природа, наивни надежди, гордост и конски лайна?
Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде на връх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторйя кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка!
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
Насипи налитат и падат, и мрат; -
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаен, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всички нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
...........................
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
Много педераси.Голяма гордост,няма що!
Що за гордост?! Каролев: Благодарение на...
За мен.
Повтарям, за мен.
:)
Поздрави
Друг въпрос е, че според мен Вазов е и вълшебен поет.
А що се отнмася до онзи безумен паметник- поне да го бяха стопанисвали както трябва