2. Прошко Прошков
3. Gantree
4. Новата барака
5. templar
6. Keep Walking
7. ianchefff
8. Отговорите
9. Петър Николов
10. Борислав Боровски - от време на време се трие :)
11. Лили Христова
12. Лъчезар Томов
13. България 1944 - 1989
14. Добре подготвени идиоти
15. Безхаберие
16. Милост за София!
17. “София - минало и настояще”
18. ДЕСНИ ВРЪЗКИ
Истинският спор е хубаво нещо. Направо си е красиво като се замисля. Една наслада за ума и душата. Дори и ако толкова се разгорещи, че за малко да излезе от допустимите децибели, пак си е удоволствие.
Нетърпението на опонента ти да те прекъсне и да изложи своите доводи. Твоето собствено нетърпение да му кажеш, че бърка понятията, фактите или цифрите. Спорът не е средство, чрез което да налагаш собственото си мнение, а чрез което да го защитиш.
Спорът като вид спорт. Упражнение за мозъка. Почти като шаха, но не съвсем. Може би, защото просто партия шах се развива малко по-бавно от един спор. Който, обикновено, ако и двете страни са напълно и искрено убедени в позициите си, придобива стихийни размери.
Всеки си има свои убеждения, които колкото и нелепи да се струват на другите, са вкоренени непоклатимо в него. Но пък е страшно интересно да чуеш аргументите му. Голямо удоволствие носи, ако успееш по някакъв начин да го накараш да се замисли върху думите ти. Много смело е да се надяваш, че ще го убедиш в своята правота, но фактът, че си опитал означава много. И за двамата.
Аргументите, изчистени от ненужната плява, поднесени по най-подходящия начин и в най-подходящия момент, са душата на спора. Всъщност без тях такъв просто няма.
Дали спорът е лице в лице, или виртуално – блогово или чатово, е съвсем незначителен факт. Просто лице в лице нямаш възможност да забавиш темпото и да помислиш.
... може и да има продължение... Не че обичам да се обяснявам, но по-неотложни ангажименти ме зоват.. да пия бира с едно зле....:))
Поздрави и красива вечер
29.02.2008 15:40
Макар че, много често от "излагане на аргументи, защитаващи моята теза" някак си се стига до опит за налагане на "моята теза, въпреки всичко". Това е основното заради което аз лично не съм почитател на спора.
Случвало ми се е да ме провокират нарочно и от любопитство да вляза в спор. Е, разочаровах се от човека. Основният аргумент за половината тези беше абсолютно клиширан, несъстоятелен и често - скалъпен ("ами повечето хора имат такъв комплекс, значи и Х има"...), като накрая се видя в безизходица и го обърна на личностни нападки. После осъзнах, че за това същество единствена цел в живота е да спори и да е винаги "отгоре" на всяка цена, за всичко си имаше готов отговор (да, жена беше..), всички мъже по подразбиране бяха комплексари, а спорът беше ултимативният начин да се докажеш и да затапиш другия с каквото попадне, ако трябва дори с долни подходи и нападки. Такава злоба усещах отсреща, че се отвратих и си позволих да бъда по-рязък от обикновено. Стигнахме до патова ситуация и оттогава ме мрази :D
Но всичките прелюдии убиха всяко удоволствие от първоначалната тема и спора. Оттогава внимателно подбирам и преценявам дали има смисъл изобщо, или ще е чиста загуба на време.
Поздравления за хубавия постинг! :)